648 години от битката при Черномен! Краят на мечтата на българите да спрат османското нашествие и началото на тоталната война между ислям и християнство
Автор: " Българската история " - bulgarianhistory.org
„ …Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области. Като убиха юначния диктатор Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя сходно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а тези, които останаха, и тях гибел несретна ги покоси, тъй като погинаха от апетит. Такъв апетит настана тогава, какъвто в никакъв случай от основаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настъпва в никакъв случай към този момент. Които пък се избавиха от тази злина, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Уви! Какво прескръбно представление бе настанало… “
Стези думи в преписката си от XIV в. духовник Исай разказва ситуацията на Балканите след борбата при Черномен през 1371 година, където османците разрушават съюзните християнски елементи на Серсия диктатор Углеша и крал Вълкашин. С тази победа те стартират трайно да навлизат на полуострова и от съдружници на византийците се трансформират в същинска завоевателна мощ, целяща определяне на своя империя върху земите на Византийската, Българската и Сръбската страни.
1371 година е изпъстрена с отрицателни събития за страните на Балканите. През февруари умира управлявалият близо 40 години български държател цар Иван Александър. В края на годината пък умира сръбският крал Стефан V Урош, наследник на бележития крал Стефан Душан и правоприемник на династиите на Тертери, Смилецовци, Шишманевци и Асеневци.
От друга страна, зимата на 1371 година e извънредно тежка, а земите на Беломорка Тракия и Македония, където са владенията на Вълкашин и Углеша, са покосени от „ Черната гибел “ още през 50-те години на века. В идващите десетилетия чумата щяла да се върне на шест съществени талази в шпации от шест до петнадесет години.
Междувременно, сепаратистките придвижвания измежду балканските страни получават невиждани размери – Българската страна бива разграничена на Търновско царство, Видинско царство и Добруджанското деспотство. Сръбското кралство е поделено сред крал Вълкашин, който получава купата си от крал Стефан V Урош. Той придобива земите на северна и западна Македония с градове Скопие, Прилеп и Охрид. В рамките на тези земи Вълкашин основава Прилепското кралство, до момента в който неговият брат Углеша се афишира за диктатор в югоизточна Македония със столица Сяр.
Причините за консолидацията на християнските сили под водачеството на Вълкашин и Углеша могат да се открият в няколко събития от края на 60-те години на XIV в. На първо място е походът на савойския граф Амадей VI на Балканите. Амедей идва в поддръжка на своя братовчед византийския василевс – Йоан V Палеолог, като през 1366 година съумява да превземе от османците извънредно значимата стратегическа цитадела Галиполи и да я върне на византийците. До този миг Галиполи служи на османците като входяща точка на ордите им от Мала Азия към Европа и балканските царства.
Феодална раздробеност на Втората българска страна и рухването ѝ под османска власт. Картата показва границите на балканските страни през 1371 година.
На второ място, походът на Амадей Савойски откъсва огромна част от българското Черноморие от владението на цар Иван Александър. Походът на савойския граф отслабва повече българските позиции, в сравнение с османските. В резултат войските на султан Мурад I съумяват да завземат Одрин през 1369 година, Пловдив през 1370г. и Стара Загора на идната. Османските орди доближават стените на Сердика и пътят към Македония е открит.
Набралите самочувствие нови владетели в района на Македония – крал Вълкашин и брат му диктатор Углеша, вземат решение, че е настъпил моментът да се разправят един път вечно с османските завоеватели. Те са подкрепени от селското население, защото през този интервал османците правят невиждани кланета и грабежи над него – нещо, което локалните християнски владетели, въпреки и неведнъж водили войни между тях, от дълго време са прекратили. Византийският историограф Дука споделя за грабителските нападения:
„ Турците, повече от всички други нации обичат грабежите и неправдите. Те демонстрират това и във взаимните си връзки, пък какво остава до християните? Щом единствено чуят да засвири гласът на тръбата за нападение…, всички непринудено се втурват на тълпи – като река, която се излива. Повечето от тях са без кесии и торби, без кама и меч. Други вървят пешком и тичат, образувайки редица от многочислени войски, постоянно единствено с един боздуган в ръка. Нашествието им трае непрестанно и те са подчинили всички провинции от Херсонес до Истър ”.
Това е повода във войската на Вълкашин и Углеша да се включи голям брой селско опълчение. Различните извори дават друга информация каква точна е числеността на християнската войска. Монах Исая споделя, че диктатор Углеша събрал „ всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо към 60 000 определена армия ”. Димитър Кантакузин приказва за „ 70 000 подготвени въоръжени мъже “, а пък Мавро Орбини, че броят на армията бил 20 000 бойци. Във всеки случай, за интервала събирането и на 20 000 души армия е огромно достижение.
Септември 1371 година се явява точният миг за офанзива. Падането на Галиполи изолира румелийската войска на османците от анадолската. Султан Мурад I най-вероятно остава в Мала Азия, което прави един неочакван удар против Одрин – най-силната цитадела на османците на Балканите, идеалната опция за прекъсване на нашествието. В „ Корона на историите “ османският историк от XVI в. Ходжа Садеддин твърди, че мотивът за борбата пристигнал откакто Пловдив бил завзет от османците. Тогава пловдивският шеф бяга и се обръща за помощ към сърбите. Углеша стартира огромна подготовка за поход, като християнската армия се събира в столицата му – Сяр, откъдето се насочва за Одрин.
Лала Шахин (ок. 1310 – ок. 1390г.) е един от най-опитните османски пълководци през този интервал („ лала “ в превод значи „ преподавател “). Роден като християнин, само че по-късно приел исляма дружно с татко си Абдулмюмюн. Той бързо станал част от османския хайлайф, налагайки се като един от най-приближените командири на владетеля Орхан Гази, който даже го назначил за преподавател на престолонаследника Мурад. След като последният се възкачил на трона в Бурса (1361 г.) натоварил някогашния си наставник с огромна отговорност – да командва балканските войски.
Съставът на армията е мултиетнически – в нея се включват най-вече сърби и българи, гърци, съгласно някои извори наемници и от Унгария и Влашко. Без подозрение обаче тази маса от хора с друг генезис и език е сложна за командване – нещо което ще си проличи в хода на борбата. От отсрещната страна османците разполагат при всички случаи със доста по-малка армия. Димитър Кантакузин приказва за 4 500 души, Лаоник Халкондил – за едвам 800 души, а Мавро Орбини споделя, че силите им били 3000 „ от най-хубавите хора “. Врагът бил предвождан от двама от най-опитните им пълководци – Лала Шахин и Хаджъ Илбеги.
Множество са грешките, които християнските сили позволяват. Те са водени от мисълта, че ориста е на тяхна страна и че правят богоугодно дело, и подхождат с убеденост, макар неопитността на крал Вълкашин и диктатор Углеша, които до този миг не са се отличили с нито една значима военна победа.
На 25 септември християнската войска се настанява на лагер против брега на река Марица край селото Черномен на към 30 км от Одрин. Ако се доверим на османския историк Садеддин армията на Углеша „ непрекъснато тънела в блудства и разврат, в нощно пиене и дневен махмурлук “.
Хаджъ Илбеги е изпратен с прочут брой хора да разузнае позициите на християнската армия и като видял ситуацията ѝ, взема решение, че най-изгодно е не да рапортува на главнокомандващия Лала Шахин (решение, което ще му коства живота), ами да нападна. Християните се объркват, помисляйки си че са нападнати от голяма войска. В нощната блъсканица на 26 септември мнозина намират гибелта си, като съгласно изворите в суматохата стартират даже да се избиват между тях.
С подчертаната си хиперболизация и самочувствие Ходжа Садеддин споделя събитията по следния метод: „ …В тъмнината – обкръжена от свистене и викове – тяхната окървавена и окаляна безбройна навалица взаимно се изпотрепала и унищожила. Безсилни да се бият, обезумелите от боязън простаци наизкачали от леглата си като хвърлено в огъня на войната стадо хищници и побързали да избягат от полесражението. Изпарилите се като пушек от огъня на наказването жалки неверници се излели към река Мерич и потънали във водите й. Други – наплашени до гибел от ловкостта на газиите – напуснали ужасяващото място и се напъхали по дупките. “
Крал Вълкашин –
фреска в църквата „ Свети Никола “ в Псача
Монах Исая пък с болката на християнския духовник добавя: „ Те освен не изпъдиха турците, само че и сами мощно пострадаха, тъй като бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, голям брой огромно, погинаха от острието на меча или бяха откарани в плен; трети, малко на брой, бяха сполучили да се спасят и да се върнат ”.
В хода на борбата умират Углеша и Вълкашин.
Безспорно това, което се случва край Черномен остава диря за епохи напред. Черномен е краят на фантазията да се спре османската агресия и Вълкашин и Углеша да се обкичат със славата на Тервел, който разрушил арабите и избавил Европа шест века по-рано. В същото време Черномен е и начало. Това е началото на тотална война на исляма против християнството.
Иван Божилов и Васил Гюзелев доста тъкмо разказват огромния подтекст на борбата: „ На 26 септември 1371 година Балканите станали очевидци на нещо друго: конфликт сред две страни, сред две народи конфликт за превъзходство на полуострова, за прогонване на турците от Европа или противоположното, за сломяване на християните. “
При Черномен християните не просто губят борба, те губят опцията да спрат зараждащата се мощност на исляма. Георги Острогорски написа: „ Това е била най-важната и с най-големи последствия победа на турците преди 1453 година Нейният първи резултат бил разгромът на Серската страна, а нейна далечна последица — гибелта на всички балкански страни. Тяхното завземане било въпрос на време “.
Оттук нататък новият ред ще е непрекъснатото усилване на ислямската опасност, а последният опит тя да бъде спряна от балканските християни ще кулминира в борбата при Косово поле 18 години по-късно…
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието последните вести - такива, каквито са, от Света, България и Варна!
Изпращайте вашите фотоси на [email protected] когато и да е на дежурния редактор!
За реклама виж - https://petel.bg/advertising-rates.html
--> --> --> --> 
рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУК
0 
0 гарфилд (преди 1 минута) Рейтинг: 26299 | Одобрение: 11044 Да.И след това нямало ``турско робство``.Да еВа гнидите ви нещастни,дето измислихте,тази дивотия.
„ …Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области. Като убиха юначния диктатор Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя сходно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а тези, които останаха, и тях гибел несретна ги покоси, тъй като погинаха от апетит. Такъв апетит настана тогава, какъвто в никакъв случай от основаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настъпва в никакъв случай към този момент. Които пък се избавиха от тази злина, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Уви! Какво прескръбно представление бе настанало… “
Стези думи в преписката си от XIV в. духовник Исай разказва ситуацията на Балканите след борбата при Черномен през 1371 година, където османците разрушават съюзните християнски елементи на Серсия диктатор Углеша и крал Вълкашин. С тази победа те стартират трайно да навлизат на полуострова и от съдружници на византийците се трансформират в същинска завоевателна мощ, целяща определяне на своя империя върху земите на Византийската, Българската и Сръбската страни.
1371 година е изпъстрена с отрицателни събития за страните на Балканите. През февруари умира управлявалият близо 40 години български държател цар Иван Александър. В края на годината пък умира сръбският крал Стефан V Урош, наследник на бележития крал Стефан Душан и правоприемник на династиите на Тертери, Смилецовци, Шишманевци и Асеневци.
От друга страна, зимата на 1371 година e извънредно тежка, а земите на Беломорка Тракия и Македония, където са владенията на Вълкашин и Углеша, са покосени от „ Черната гибел “ още през 50-те години на века. В идващите десетилетия чумата щяла да се върне на шест съществени талази в шпации от шест до петнадесет години.
Междувременно, сепаратистките придвижвания измежду балканските страни получават невиждани размери – Българската страна бива разграничена на Търновско царство, Видинско царство и Добруджанското деспотство. Сръбското кралство е поделено сред крал Вълкашин, който получава купата си от крал Стефан V Урош. Той придобива земите на северна и западна Македония с градове Скопие, Прилеп и Охрид. В рамките на тези земи Вълкашин основава Прилепското кралство, до момента в който неговият брат Углеша се афишира за диктатор в югоизточна Македония със столица Сяр.
Причините за консолидацията на християнските сили под водачеството на Вълкашин и Углеша могат да се открият в няколко събития от края на 60-те години на XIV в. На първо място е походът на савойския граф Амадей VI на Балканите. Амедей идва в поддръжка на своя братовчед византийския василевс – Йоан V Палеолог, като през 1366 година съумява да превземе от османците извънредно значимата стратегическа цитадела Галиполи и да я върне на византийците. До този миг Галиполи служи на османците като входяща точка на ордите им от Мала Азия към Европа и балканските царства.
Феодална раздробеност на Втората българска страна и рухването ѝ под османска власт. Картата показва границите на балканските страни през 1371 година.
На второ място, походът на Амадей Савойски откъсва огромна част от българското Черноморие от владението на цар Иван Александър. Походът на савойския граф отслабва повече българските позиции, в сравнение с османските. В резултат войските на султан Мурад I съумяват да завземат Одрин през 1369 година, Пловдив през 1370г. и Стара Загора на идната. Османските орди доближават стените на Сердика и пътят към Македония е открит.
Набралите самочувствие нови владетели в района на Македония – крал Вълкашин и брат му диктатор Углеша, вземат решение, че е настъпил моментът да се разправят един път вечно с османските завоеватели. Те са подкрепени от селското население, защото през този интервал османците правят невиждани кланета и грабежи над него – нещо, което локалните християнски владетели, въпреки и неведнъж водили войни между тях, от дълго време са прекратили. Византийският историограф Дука споделя за грабителските нападения:
„ Турците, повече от всички други нации обичат грабежите и неправдите. Те демонстрират това и във взаимните си връзки, пък какво остава до християните? Щом единствено чуят да засвири гласът на тръбата за нападение…, всички непринудено се втурват на тълпи – като река, която се излива. Повечето от тях са без кесии и торби, без кама и меч. Други вървят пешком и тичат, образувайки редица от многочислени войски, постоянно единствено с един боздуган в ръка. Нашествието им трае непрестанно и те са подчинили всички провинции от Херсонес до Истър ”.
Това е повода във войската на Вълкашин и Углеша да се включи голям брой селско опълчение. Различните извори дават друга информация каква точна е числеността на християнската войска. Монах Исая споделя, че диктатор Углеша събрал „ всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо към 60 000 определена армия ”. Димитър Кантакузин приказва за „ 70 000 подготвени въоръжени мъже “, а пък Мавро Орбини, че броят на армията бил 20 000 бойци. Във всеки случай, за интервала събирането и на 20 000 души армия е огромно достижение.
Септември 1371 година се явява точният миг за офанзива. Падането на Галиполи изолира румелийската войска на османците от анадолската. Султан Мурад I най-вероятно остава в Мала Азия, което прави един неочакван удар против Одрин – най-силната цитадела на османците на Балканите, идеалната опция за прекъсване на нашествието. В „ Корона на историите “ османският историк от XVI в. Ходжа Садеддин твърди, че мотивът за борбата пристигнал откакто Пловдив бил завзет от османците. Тогава пловдивският шеф бяга и се обръща за помощ към сърбите. Углеша стартира огромна подготовка за поход, като християнската армия се събира в столицата му – Сяр, откъдето се насочва за Одрин.
Лала Шахин (ок. 1310 – ок. 1390г.) е един от най-опитните османски пълководци през този интервал („ лала “ в превод значи „ преподавател “). Роден като християнин, само че по-късно приел исляма дружно с татко си Абдулмюмюн. Той бързо станал част от османския хайлайф, налагайки се като един от най-приближените командири на владетеля Орхан Гази, който даже го назначил за преподавател на престолонаследника Мурад. След като последният се възкачил на трона в Бурса (1361 г.) натоварил някогашния си наставник с огромна отговорност – да командва балканските войски.
Съставът на армията е мултиетнически – в нея се включват най-вече сърби и българи, гърци, съгласно някои извори наемници и от Унгария и Влашко. Без подозрение обаче тази маса от хора с друг генезис и език е сложна за командване – нещо което ще си проличи в хода на борбата. От отсрещната страна османците разполагат при всички случаи със доста по-малка армия. Димитър Кантакузин приказва за 4 500 души, Лаоник Халкондил – за едвам 800 души, а Мавро Орбини споделя, че силите им били 3000 „ от най-хубавите хора “. Врагът бил предвождан от двама от най-опитните им пълководци – Лала Шахин и Хаджъ Илбеги.
Множество са грешките, които християнските сили позволяват. Те са водени от мисълта, че ориста е на тяхна страна и че правят богоугодно дело, и подхождат с убеденост, макар неопитността на крал Вълкашин и диктатор Углеша, които до този миг не са се отличили с нито една значима военна победа.
На 25 септември християнската войска се настанява на лагер против брега на река Марица край селото Черномен на към 30 км от Одрин. Ако се доверим на османския историк Садеддин армията на Углеша „ непрекъснато тънела в блудства и разврат, в нощно пиене и дневен махмурлук “.
Хаджъ Илбеги е изпратен с прочут брой хора да разузнае позициите на християнската армия и като видял ситуацията ѝ, взема решение, че най-изгодно е не да рапортува на главнокомандващия Лала Шахин (решение, което ще му коства живота), ами да нападна. Християните се объркват, помисляйки си че са нападнати от голяма войска. В нощната блъсканица на 26 септември мнозина намират гибелта си, като съгласно изворите в суматохата стартират даже да се избиват между тях.
С подчертаната си хиперболизация и самочувствие Ходжа Садеддин споделя събитията по следния метод: „ …В тъмнината – обкръжена от свистене и викове – тяхната окървавена и окаляна безбройна навалица взаимно се изпотрепала и унищожила. Безсилни да се бият, обезумелите от боязън простаци наизкачали от леглата си като хвърлено в огъня на войната стадо хищници и побързали да избягат от полесражението. Изпарилите се като пушек от огъня на наказването жалки неверници се излели към река Мерич и потънали във водите й. Други – наплашени до гибел от ловкостта на газиите – напуснали ужасяващото място и се напъхали по дупките. “
Крал Вълкашин –
фреска в църквата „ Свети Никола “ в Псача
Монах Исая пък с болката на християнския духовник добавя: „ Те освен не изпъдиха турците, само че и сами мощно пострадаха, тъй като бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, голям брой огромно, погинаха от острието на меча или бяха откарани в плен; трети, малко на брой, бяха сполучили да се спасят и да се върнат ”.
В хода на борбата умират Углеша и Вълкашин.
Безспорно това, което се случва край Черномен остава диря за епохи напред. Черномен е краят на фантазията да се спре османската агресия и Вълкашин и Углеша да се обкичат със славата на Тервел, който разрушил арабите и избавил Европа шест века по-рано. В същото време Черномен е и начало. Това е началото на тотална война на исляма против християнството.
Иван Божилов и Васил Гюзелев доста тъкмо разказват огромния подтекст на борбата: „ На 26 септември 1371 година Балканите станали очевидци на нещо друго: конфликт сред две страни, сред две народи конфликт за превъзходство на полуострова, за прогонване на турците от Европа или противоположното, за сломяване на християните. “
При Черномен християните не просто губят борба, те губят опцията да спрат зараждащата се мощност на исляма. Георги Острогорски написа: „ Това е била най-важната и с най-големи последствия победа на турците преди 1453 година Нейният първи резултат бил разгромът на Серската страна, а нейна далечна последица — гибелта на всички балкански страни. Тяхното завземане било въпрос на време “.
Оттук нататък новият ред ще е непрекъснатото усилване на ислямската опасност, а последният опит тя да бъде спряна от балканските християни ще кулминира в борбата при Косово поле 18 години по-късно…
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието последните вести - такива, каквито са, от Света, България и Варна!
Изпращайте вашите фотоси на [email protected] когато и да е на дежурния редактор!
За реклама виж - https://petel.bg/advertising-rates.html
--> --> --> --> рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУК
0 0 гарфилд (преди 1 минута) Рейтинг: 26299 | Одобрение: 11044 Да.И след това нямало ``турско робство``.Да еВа гнидите ви нещастни,дето измислихте,тази дивотия.